Лила

Лила е малката вещица от края на старата гора.

Висока е 30 см. Ставите ѝ се движат, затова можеш да я нагласиш в различни пози. Идва с метлата, книжките и стойка с основа във формата на пеперуда, която я държи изправена.

Роклята, жилетката и шапката са ушити и бродирани на ръка, а лицето е изрисувано на ръка. Всяка кукла идва със своя история.

Изработено изцяло на ръка и в един екземпляр.

Легендата за Лила

В края на една стара гора, там, където мъглата се заплиташе в клоните, а гъбите светеха нощем като малки фенери, живееше вещица на име Лила. Тя беше толкова малка, че можеше да се скрие в чайник, но имаше шапка, която беше почти колкото нея, и метла, която упорито отказваше да лети в права линия. Лила не беше зла вещица. Не беше и особено добра. Просто беше любопитна и понякога правеше заклинания, без да дочете инструкциите докрай. Една прохладна утрин тя реши да подготви метлата си за дълъг полет. — Всяка уважаваща себе си вещица трябва да мирише поне малко на тайна — заяви тя. От кошницата до прозореца извади няколко стръкчета лавандула и ги завърза с тънка черна панделка към дръжката на метлата. После вдъхна аромата им и се усмихна. Метлата изкиха. — Не бъди толкова чувствителна — скара ѝ се Лила. — Това е лавандула, не драконов пипер! Тя сложи шапката си, мушна в джоба три сушени сливи, едно шишенце с мастило и парче тебешир, после прекрачи прага. Днес щеше да търси нещо интересно. Не знаеше какво точно. Но това никога не я беше спирало. Гората беше необичайно тиха. Обикновено в нея се чуваха караниците на катериците, песните на дървесните духове и мърморенето на един стар пън, който твърдеше, че някога бил принц. Днес обаче нямаше нито звук. Лила повдигна нос. Между аромата на мокра земя и гъби долови нещо друго — миризма на стара хартия, прах и дъжд. Тя слезе от метлата. Под корените на огромен бук, почти скрита от папрат, лежеше малка торбичка от избеляла зелена кожа. Беше завързана с канап, а на капачето ѝ бе пришито мъничко копче във формата на око. — Е, това е или съкровище, или нещо, което ще съжаля, че съм отворила — промърмори Лила. Развърза канапа. Вътре имаше три книги. Първата беше дебела, с корици от тъмносиня кожа. По тях проблясваха сребърни букви, които се местеха, когато човек се опитваше да ги прочете. Втората беше малка и без заглавие. Страниците ѝ бяха празни, с изключение на едно изречение на първата: „Не всяка изгубена история иска да бъде намерена.“ Третата книга беше най-странна. Тя беше вързана с червен конец и тихичко потрепваше, сякаш вътре бе затворено сърце. Лила я доближи до ухото си. Отвътре се чу шепот: — Най-после…

И най-странното е, че откакто ги е намерила, в къщичката ѝ всяка нощ се появява по една нова врата — на място, където преди е имало само стена.